Граждани от цяла Североизточна България се събраха днес на протест срещу изявления за възобновяване на проектите за добив на шистов газ от земята на Добруджа, Черноморския шелф, Силистра и Шумен.
Изявленията отприщиха отново тема, която мнозина в България смятаха за затворена. С няколко думи, хвърлени в публичното пространство, не просто беше върнат фракинга в дневния ред – бяха разпалени отново едни от най-дълбоките конфликти между държава и общество през последните десетилетия. За хората в Добруджа това не звучеше като стратегия – звучеше като заплаха.
Защото Добруджа не е просто територия върху карта на енергийните интереси.
Това е земя, която храни България. Земя, в която всяка капка вода има значение. И точно
там, още през 2010 г., държавата отвори вратата за проучвания на шистов газ, давайки
разрешение на Chevron. Решението беше представено като прагматично – начин България
да намали зависимостта си от външни доставчици като Газпром и да осигури по-евтина
енергия.
Само че обществото не прие тази логика.
Още тогава – през 2011 г. – започнаха протестите. Първо в Добрич, после във
Варна, Шумен, София. Хиляди хора излязоха по улиците не заради идеология, а заради
нещо много по-просто: страхът, че водата им може да бъде отровена, че земята им може
да бъде унищожена. Земеделци, учени, обикновени граждани – това не беше тесен кръг от
активисти, а широка обществена реакция срещу технология, която мнозина възприемаха
като риск, който България не може да си позволи.
И този натиск даде резултат. През януари 2012 г. Народно събрание на България
беше принудено да въведе пълен мораториум върху фракинга. Разрешението на Chevron
беше отменено. България се нареди сред първите страни в Европа, които категорично
казаха „не“ на тази технология. Това не беше съдебна победа, не беше резултат от една
институция – това беше победа на обществената воля.
И точно тази памет днес се връща с пълна сила.
Защото когато политици започват отново да говорят за фракинг в Добруджа, те не
започват „на чисто“. Те влизат в територия, в която доверието вече е разрушено.
Територия, в която хората вече са се борили – и са спечелили. Територия, в която всяко
ново обещание за „контрол“ и „безопасност“ звучи като повторение на стари аргументи,
които обществото вече е отхвърлило.
Протестът в Добрич не е просто реакция на няколко изказвания. Той е
предупреждение. Че темата не е забравена. Че обществото не е готово да приеме решения,
които засягат пряко здравето, земята и бъдещето му, без ясни гаранции – и без реално
участие в процеса на вземане на решения.
В същото време обаче контекстът е различен. България, както и цяла Европа, се
намира в ситуация на енергийна несигурност. Натискът за намиране на вътрешни ресурси
е по-голям от всякога. И именно това прави конфликта още по-остър. От едната страна
стоят аргументите за икономика и независимост. От другата – страхът от необратими
щети върху природата и земеделието.
Истината е, че този сблъсък няма лесно решение. Но има един ясен урок от
миналото: когато обществото бъде изключено от разговора, реакцията идва – и тя е силна.
