В българската политика от 1989 г. насам се наблюдава устойчив синдром: появата на партии-метеори, които изгряват ярко, но се сриват с обществен трясък, оставяйки след себе си само разочарование и недоверие. Те идват с гръмки заявки – антикорупция, нов морал, рестарт на държавата – и си тръгват, без да оставят институционални или ценностни следи, но пък упадък, разруха и отчаяние стоят като трайна мръсна диря след тях.
Наричаме ги „еднодневки“. А те са по-опасни, отколкото изглеждат.
Симеон Сакскобургготски (Царя) и НДСВ обещаха да „оправят България за 800 дни“. Меглена Кунева преговаря за членството в ЕС , а главите „Отбрана“ и „Образование“ до ден днешен са публикувани само в резюме. Властта дойде със скоростта на царски указ, но изчезна в сянката на олигархични сделки и компромати. Оказа се, че цялата Шесташка номенклатура се е ангажирала с Царските дела. Накрая НДСВ стана партньор на ДПС – най-голямото политическо табу, което самите те бяха заклеймили. През това време Делян Пеевски се подготвя в младежката школа на Мултигруп.
Бареков и „България без цензура“ превърнаха телевизионния грим в политически проект. Обещанията за народен трибунал и морална революция свършиха в Европейския парламент с 5 цифрени заплати и луксозни костюми. Оттогава и любовта им към еврото, особено, ако е по много. Партията се стопи по-бързо от грим на студийна камера. Със същата заявка Антон Хекимян от Сутрешния блок скочи директно в… групата на Герб в Общинския съвет на София.
Телевизионните студия се оказаха люпилня на организираните партийни групи (ОПГ).
Слави Трифонов създаде „Има такъв народ“ от бизнеса си с чалга и предаването в bTV. ИТН излезе от екрана и се паркира право в парламента, яхна протестната вълна, но отказа да поеме отговорност за каквото и да било. Просто целта им беше да се „инсталират“ във властта, за да я използват за лични и корпоративни цели. Набраха клиентела, но тя остана излъгана и се разпадна. А някои гробовни мелодии с текстове от български народни песни напомнят не за гробище, а за сметище.
„Продължаваме промяната“ тръгнаха със заявка на западни възпитаници и антигербистки патос. Само за две години обаче, обещанията за съдебна реформа и нулева корупция се удавиха в управленски хаос, сговаряне с ДБ, Румен Радев и – парадоксално – дори Герб. Левите рефлексии и дясната риторика накараха избирателите да се запитат: кои сте вие? Предприеха се куцкови конституционни реформи. Сключиха се договори за въвличане на България в разгара на войната в Украйна. До ден днешен мълчат за измамата с гражданството на лидера си Кирил Петков и присъдата за измама в особено големи размери срещу Асен Василев.
След фиаското остана надпис върху мазна салфетка „Борисов обича това“.
Реформаторският блок, Глас народен, Новото време – някой сеща ли се за тези политически „звезди“? Всяка от тези формации се появи със заявка за „истинската десница“ или „автентичната промяна“. Всички рухнаха под тежестта на вътрешни борби, зависимости и липса на лидерство. Но Радан Кънев си е в Европейския парламент и отвреме навреме се показва по отбрани „демократични“ предавания да каже колко са гадни „Възраждане“ и как тук не е Москва.
Със сигурност не е Москва – видяхме от първо лице вече. Формации като АБВ или РЗС пък просто играеха ролята на разсейващ шум – с претенции за нова лява идентичност или борба срещу мафията, докато се сговаряха задкулисно с хората, които уж разобличаваха. Все пак Георги Първанов беше президентът, по времето на който България отвори въздушен коридор, през който САЩ бомбардираха Югославия. И макар да твърди, че е бил „против“ това вероломно нападение, каза, че не е против НАТО.
Патриотичният сектор е класически пример за саморазрушение. Атака, НФСБ и ВМРО влязоха в парламента с глас срещу ДПС, мигрантите и Запада, но завършиха като кресливи придатъци на Герб. Атакистите си отхапаха ръцете, с които са гласували тогава и до ден днешен отчитат това действие на лидерите като абсолютна грешка. Подмяна и безсилие – така изглеждаше краят им и въпреки наистина стойностните книги и статии на Волен Сидеров, които се четат и до днес, но вече с едно-две наум.
СДС, историческата емблема на прехода, се самозаличи. От емблема на антикомунизма се превърна в статист в коалицията на Борисов. Мълчаливо, без достойнство, без идеи. До днес стои в коалиция в Герб и спомага за това от 9 млн. днес българите да са под 6 млн., като 1/3 от населението е избито и прогонено завинаги от България, дори така, че децата им не знаят български. За 20 години режимът „Борисов“ с подкрепа на партиите – еднодневки разруши устоите на българското общество, захрани икономиката с корупция, превърнала се в правилото на процента за отчитане „нагоре“. Съд-прокуратура-следствие се чудим за кого работят. Социални дейности – приватизирани. Общини – разруха и демографска катастрофа. СДС носи огромната вина наравно с Герб.
Но най-перверзната проява на тази тенденция са партиите-клонинги – онези, които съществуват само, за да объркват избирателя.
Ето пример с „Възраждане“ – към последните проучвания – втора политическа сила и последваха „Възраждане на отечеството“, „Русофили за възраждане на отечеството“, „Народно възраждане“, „Величие“ и още няколко подобни проекта паразитиращи върху посланията на ПП „Възраждане“.
Целта не е участие в политиката, а саботаж в „тъмната стаичка“.
„Отровните гъби“ са патент от времената на късния соц: неизвестни ти дават „едни пари“ регистрираш партия с объркващо име, пускаш я в бюлетината и чакаш да откъсне 0.2% протестен вот. Хората си казват, че гласувайки за малка партия изпълняват дълга си и объркват сметките на големите партии, но това отново е за тяхна сметка. Понеже т.н. „големи“ партии просто изсмукват броя депутати и се сдружават помежду си срещу народа. В Европейската комисия одобряват това , като председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, разследвана за корупция, дойде лично при Борисов да му открие кампанията в Пловдив и зануляването на българския народ да продължи.
Партии еднодневки не се раждат спонтанно – те са инженерен продукт на задкулисие, PR и обществена амнезия. Негласуващите са главно действащо лице. Заявките са винаги едни и същи: „морал“, „реформа“, „различност“. Резултатите – също: разпад, цинизъм, коалиции с врага и изчезване от картата. Цикълът се повтаря, защото избирателят отказва да помни, отказва да гласува, за да не сбърка отново. А защо бърка, а ми защото се хваща за поредната еднодневка, която ни докара до тук, вместо да осмисли поведението си и да поеме отговорност лично да участва с каквото може, а не да делегира на мутрите срещу 50-100 лв.
За кого гласува: за партия или за проект?
Истинската трагедия не е, че тези партии се провалят. А че междувременно убиват надеждата. Те девалвират езика на промяната, подменят смисъла на думите „реформа“, „антикорупция“, „съд“. И когато дойде моментът, в който истинска промяна е възможна, обществото вече не вярва на никого.
Така България остава държава, в която новото винаги се оказва стари лъжи в нова опаковка. А всеки следващ проект е обречен да се сблъска не с опонентите си, а с отвращението на собствените си избиратели.
автор: д-р Полина Ставрева-Костадинова
