Първият ден на 52-рото Народно събрание започна не просто вяло – той започна като политически оксиморон: демонстрация на власт без енергия, на представителност без общество и на амбиция без посока.
Охраняван от ранни зори, парламентът отвори врати под полицейски кордон, който по-скоро изолираше институцията от журналистите, а граждани липсваха. Червеният килим, разстлан пред входа, стоеше като декор от чужд сценарий – символ на тържественост, по който почти никой не мина. Празен килим за празно начало.
На този фон опитът за протест, организиран от Иван Калчев – Глиги, изглеждаше като карикатура на гражданско недоволство. Петима души крещяха пред подлеза до Президентството – физически и символично изтласкани извън политическата сцена. Репликите им към Асен Василев и Ивайло Мирчев не бяха просто спонтанни подвиквания, а диагноза: разочарование, което вече не търси масовост, защото не вярва, че има смисъл.
Истинският разлом обаче не беше на улицата, а на самия вход на парламента. Бившите партньори от ПП–ДБ преминаха по червения килим разделени – не като коалиция, а като конкуриращи се фракции. Едните предвождани от Ивайло Мирчев, другите – от Асен Василев и Николай Денков. Генерал Атанасов остана встрани, а журналистите напълно го игнорираха и наобиколиха Мирчев докато останалите депутати от групата висяха на стълбите излизайки от подлеза пред Народното събрание. Това не беше просто протоколен детайл, а визуално признание за политически провал. Варненските депутати от бившата коалиция ППДБ бяха позиционирани назад от лидера.
И именно тук започва същинският въпрос – не защо се разпадна коалицията, а кой печели от това.
В политическите среди все по-настойчиво се говори, че случващото се не е просто резултат от вътрешни противоречия, а внимателно режисиран процес. Най-често споменаваното име в този контекст е това на Делян Пеевски. Разделени, бившите коалиционни партньори губят най-силното си оръжие – способността да формират мнозинство. Според тази линия на мислене, разцеплението на ППДБ не е инцидент, а инструмент – инструмент за неутрализиране на заявките на Румен Радев за избор на нов Висш съдебен съвет.
Тази теза придобива още по-голяма тежест на фона на липсващият дебат на Радев с реалната му опозиция на Костадин Костадинов от Възраждане. Така, без нито един драматичен сблъсък, ключова реформа може да бъде тихо погребана. Не чрез вот „против“, а чрез липса на достатъчно „за“, осигурена от ПП или ДБ.
Още по-интересна е ролята, която в тези интерпретации се отрежда на Румен Радев. Според разпространените хипотези, той се оказва своеобразен катализатор на разделението. Една част от ПП–ДБ е склонна да подкрепи негови инициативи – особено по темата за съдебната власт, докато друга ги възприема като неприемливи. Резултатът е политическа шизофрения: едни и същи хора, с една и съща програма, но в различни мнозинства.
Така се очертава по-голямата картина – не просто разцепление, а пренареждане и …“прегрупиране“. Парламент, в който формалните коалиции губят значение, а реалната власт се упражнява чрез плаващи, неформални съюзи и единствената опозиция въобще – Възражане – сведена от 12 гласа не без намесата на купувачите на гласове и корпоративния вот на олигархичната екосистема, захранена от еврофондовете и обществените поръчки. В такава среда отговорността се размива, а решенията се вземат без ясно политическо авторство.
Докато това се случваше, от трибуната Костадин Костадинов артикулираше мрачна картина за състоянието на държавата, а Ивайло Мирчев нервно стягаше вратовръзката си. Контрастът беше показателен: едните говорят за кризи и решения, другите – мълчаливо преживяват собствения си жалък разпад и „оттук накъде?!“.
В крайна сметка, първият ден на 52-рото Народно събрание не даде заявка за действия, а за тихо прегрупиране и усещане за подрънкване „на кухо“. Празен протест. Празен килим. Празни приказки.
А когато политиката започва от празнота, тя рядко завършва със съдържание.
